*Остана само пепелта
Онзи глас дочувам пак в нощта,твоя глас.Гласът познат на любовта.И нощта свидетел е сега,че в нашите сърца останала е само пепелта.
Молиш ме,с любов да те спася.Молиш ме,с целувка да сгрея измръзналата ти душа.Мога ли,кажи,когато в теб и мен останала е само пепелта.
Галиш отново,моите коси.И викат безмълвни твоите очи:”Моля те,смили се и ме спаси”.Късно е разбери!Пепел само има в нашите души.
В друг живот с тебе,може би,пак любов красива ние ще делим.Но сега,върви си и забрави за любовта,защото и от нея останала е само пепелта.

*Празнина
Когато навън стане тихо и страшно,когато мъглата се спуска бавно и тягостно.Когато навън времето е слънчево и топло,но на теб ти е студено.Знай,че може би изгубил си нещо много ценно.Може би е приятелска ръка,а може би просто любовта.Когато осъзнаваш това,ти разбираш колко си сама.Иска ти се да викаш,но не можеш.Сякаш нещо те стиска за врата и ти спира дъха.Иска ти се да избягаш,но нямаш сила,сякаш бягала си цял живот.Иска ти се да умреш,но нещо не ти позволява.Нищо друго не ти остава,освен да изплачеш болката в душата и тихичко да викаш в тъмнината.
Септември 2004

*Отиде си 
Беше студен есенен ден.Дъждът валеше безспирно.Изливаше се като порой.Загледана стоях до прозореца.Мислех си за толкова неща.Мислех,за света,за живота и за идващите празници.Унесена в мечти не разбрах какво става…Стреснах се от телефона,който сякаш никога не бях чувала да звъни така.Мелодията му беше различна,зловеща.За миг се поколебах дали да вдигна,но все пак се обадих.На телефона беше майката на най-добрата ми приятелка.Когато чух гласа й изтръпнах.Само усещах ударите на сърцето си,които бумтяха в главата ми.След това не помня какво беше станало.Но когато се съвзех бях в болница и около мен имаше много хора.Хора без лица.Чух само нещо от сорта,че съм била в шок,но не разбрах защо. След три дни се събудих,не помнеща нищо.Когато отворих очи,видях всички хора,които обичам без един-най-добрата ми приятелка.Попитах кога ще дойде да ме види,а в отговор майка ми ми каза да си почивам.Не знам защо,но исках да ч видя.Имах някакво чувство,нещо което тежеше в гърдите ми.Усещах,че не
 що не е наред.После започнах да разпитвам какво се е случило с мен.Исках истината и я получих.Чух отново това,което ми казаха по телефона,когато вдигнах и си спомних.Усетих отново как цялата изтръпвам,но този път не позволих на мъката да ме надвие.
Истината,която толкова ме шокира,че бях три дни в безсъзнание,бе че най-добрата ми приятелка беше починала от натравяне.Била на някакъв купон,на който са й дали някакви хапчета с алкохол и марихуана.Организмът й не издържал и след 12 часова борба тя издъхнала.Когато слушах историята сякаш беше някакъв страшен филм или кошмар.Всичко друго,но не и действителност.За мен света се срути,изчезна,отиде си с нея.Хората бяха без лица,без имена всичко беше сиво и еднакво.След месец и половина отидох на гроба й,паднах на колене и зарових пръсти в пръста…Изкрещях се със все сила.Излях цялата горчивина с виковете си.Надявах се,че така ще ми олекне или може би все още вярвах,че всичко е един кошмар.Виках името й,докато гласът ми не се изгуби в тишината.Нямаше я…,тя вече не беше тук,при мен.Не знаех какво да направя,къде да ида или как да продължа.Тя беше половината ми сърце.Тя беше до мен,за да сподели първите ми трепети от любов.Тя първа научи за първата ми целувка.Тя плака с мен,когато з
 а първи път разбиха сърцето ми.Тя споделяше радостите ми.Не можех да си намеря място от болка.Мъката беше прекалено силна.Не можах да я понеса.Потърсих утеха,в това което я уби.Алкохол,дрога и хапчета.Изкарах няколко месеца така.Надявах се,така да успея да забравя или може би да я видя за последно,да й кажа колко я обичам и да се сбогувам с нея.Но…
Една вечер отново се случи.Аз бях в безсъзнание,защото за пореден път се бях надрусала,с каквото ми падне.Когато започнах да се свестявам  бях в болницата,в реанимацията.Отново никой нямаше лице от лекарите.Бяха се насъбрали около мен и ми правеха нещо.Никой нямаше определени черти по лицето…Но изведнъж зърнах познато лице.Лице,което виждах всяка нощ в сънищата си.Това беше тя.Моята приятелка,моята сестричка.Изведнъж стана тихо.Всички лекари изчезнаха.Тя се доближи до мен,прегърна ме с усмивка и ме целуна.За миг забравих всичко.Сякаш отново бяхме малки деца…Помълчах ме,малко и после тя тихичко ми каза:
“Нямам много време.Нали искаше да ми кажеш сбогом?Е ето ме миличка”Разплаках се…,защото болката отново се върна.Мисълта,че тя отново ще си иде и този пат нямаше никога да я видя ме задушаваше.Прегърнах я силно и не исках да я пускам.Тя се усмихна нежно и ми каза:”Винаги ще бъда с теб…Обичам те”,и тя изчезна.Всичко свърши.След няколко дни се събудих и усетих едно спокойствие.Нещо,което не бях чувствала от месеци.Част от болката беше си отишла с нея.Разбира се,все още има много мъка в сърцето ми,но се търпи.Сега бях спокойна,защото знаех,че тя е с мен и ме обича много.Знае,че съжалявам,за това,че не бях до нея в последните и минути.От онзи момент започнах нов живот.Отново бях усмихната и весела без дрогата.А когато ми тежи нещо ходя на гроба й и й разказвам,защото знам,че тя ме чува и често  ми се усмихва.
За всички онези хора,които са губели скъпи за тях хора,заради дрогата…  
Ноември 2005

*Дълго чаканите думи
Вгледана в очите ти,си мислех какво ли ме чака утре?Сърцето ми,искаше да изкрещи две единствени думички.Думи,които бяха заседнали като буца в гърлото ми.Ти се обърна и тръгна.Бавно и уморено.Остави ме сама под студения есенен дъжд.Поисках да те спра.Понечих да изкрещя тези две думи,които щяха да те спрат.Думите,които ти толкова много искаше да чуеш.Исках да те спра…Бях готово да потъпча гордостта.Усетих как за миг ти спря.Не искаше да си отиваш,знам.И аз не искам,но не съм готова за това.Не те виня.Кой би могъл да живее без да му казват,че го обичат.Бях казвала много пъти думите,които така копнееше да чуеш.Но всеки път разбиваха сърцето ми.Страх ме е.Не мога вече.Уморих се от болката,от раните и сълзите.Не усетно две горещи сълзи се откъснаха от очите ми.Направих крачка напред,готова да кажа”Обичам те”,но беше вече късно,ти беше твърде далеч.Изведнъж осъзнах,че изгубих единствения човек,който някога бях обичала.Краката ми се подкосиха,а сърцето ми изтръпна.Паднах на земята и
 останах там,безмълвна и безсилна.На колене под студения дъжд.Не усетно от устните ми се отрониха дълго чаканите думи.Но беше вече късно…Ти завиваше зад ъгъла…Ако се беше обърнал,да ме погледнеш за последен път,щеше да  видиш,че гордостта ми се беше изпарила…Но след миг ти изчезна.Остана само тишината,която се нарушаваше от капчиците дъжд.Свърши…Отиде си.Мина известно време,докато се съвзема.Прибрах се в къщи.Преоблякох се,с топли и сухи дрехи и погледнаха образа си в огледалото.Не виждах нищо там.Само едно глупаво гордо момиче,което изгуби всичко…,само защото се страхуваше.
Ако някога обичате истински,не оставяйте гордостта да ви отнеме всичко.Да,истина е,че любовта не се казва,а се доказва.Но всеки човек има нужда да чува”Обичам те”най-малко два пъти на ден.Не се страхувайте да обичате,защото иначе ще пропуснете любовта…
Януари 2006